Къде минава границата между сградата като чисто строителен обект и сградата като произведение на архитектурата и дали, затънали в професионализма да изпълним всички нормативни изисквания не забравяме най-важното – кое е ценното в архитектурата?

​

Според една мисъл на Лудвиг Витгенщайн границите на нашия език обозначават границите на нашия свят. Архитектурата е пространствен език, чрез който се дава израз на философски идеи, на дълбоко разбиране за света. По аналогия с мисълта на Витгенщайн, ограничеността на този език ограничава самите нас чрез средата, която обитаваме.

​

Като всеки език, архитектурата има своите правила, своята лексика и граматика, които трябва да се владеят, за да се говори на него. Но преди всичко стои въпросът, какво всъщност се казва, или защо дадена сграда изглежда по точно определен начин. След него идва и въпросът как да се облече една идея във форма или коя е най-подходящата лексика за нея.

​

Едва тогава идват и по-конкретните как, свързани с физическото изпълнение, или със строго техническата страна на професията, подробно уредена във все по-нарастващи наредби и стандарти. Не бих искала да подценявам въпроса „колко“, но все по-доминиращата му роля е тревожна не просто за професионалната общност, а за бъдещето на обитаемата среда изобщо.

​

Между горните две групи въпроси съществува дълбока разделителна линия, от която една сграда се превръща от строителен обект в истинска архитектура. Но докато ролята на сградата като физическа защита от стихиите е очевидна, то какво представлява истинската архитектура е отворен въпрос, чиито възможни отговори се изменят с течение на времето. Според философа Карстен Харис архитектурата е „отпечатък на човешката цивилизация, културна приемственост, защита от преходността на времето, чийто безспирен бяг неизменно напомня за смъртта“. Мийс ван дер Рое определя архитектурата като „бойното поле на духа“, а Жан Нувел като „вкаменяването на културен момент“. Според най-старото определение, това на римския архитект Витрувий, архитектурата има три компонента - здравина, удобство и красота. Първите два - конструкцията и функцията – представляват техническата страна на професията, за която вече споменахме. Параметрите им са задължителни и ясно описани.

​

Третият елемент, обаче, красотата, днес все по-рядко се споменава и строгият професионализъм на цифрите често минава и без нея. Причината от една страна, е в изначалната трудност тя да бъде дефинирана, а от друга, в липсата на универсална ценностна система, разнородните вкусове и разбирания в съвременното общество. Въпреки това, именно третият елемент на Витрувий е онова, което превръща сградата в архитектура. Защото той е имал предвид трите заедно и едновременно, като едно цяло, а не поотделно. Разделим ли ги, професионално следвайки нормативните изисквания, остават само практическите въпроси, а всичко, свързано с ценността отвъд цифрите, изпада извън всякакъв дебат. А този дебат е именно ценностен, той е за това, което остава, след като сградата е разпродадена според максимално възможната си площ.

​

Разграничаването на ценното от профанното е трудна задача във всяка област, но това не е основание да се откажем от първото. Днес все по-често на въпроса „Каква музика харесвате?”, се отговаря: „Всякаква, стига да е хубава.” Но нали точно в това е въпросът, коя музика според вас е хубава. Същият въпрос, зададен за архитектурата получава още по-катастрофален отговор: „Всякаква, стига да е нова.” Дебат за качеството на архитектурната среда, която обитаваме доскоро напълно отсъстваше в обществото, и продължава да отсъства в архитектурната общност. Попитани за смисъла на проекта, архитектите често се скриваме зад строго професионални теми от техническо, технологично и нормативно естество. Такъв е печалният случай с Ларгото, за което така и не стана ясна необходимостта от унищожаване на автентичния главен декуманус на Сердика и подмяната му с нови гранитни плочи на днешното ниво на града. Те, от своя страна са в компанията на новия жълт клинкер, имитиращ  автентичните Жълти павета на София в непосредствена близост и т.н. В същия дух на нови елементи сами за себе си са и различните видове парапети, от които се очаква да бъдат елегантни ненатрапващи се продукти на градския дизайн, а не тромави строителни артефакти. Всичко това не са досадни подробности, това е езикът, на който говори новата градска среда, създадена от нас за поколенията.  Но дори и да подминем темата за езика, не бива да забравяме, че проектът за Ларгото от самото начало пропусна да отговори на най-важния въпрос – къде е ценността в случая – в метростанцията, или в останките на Сердика. В резултат на това вместо археологически музей с метростанция до него, се получи метростанция с магазини за мускалчета и археологически артефакти тук-там.

​

Анализирана по-задълбочено, красотата в архитектурата се свежда до представата за единство или съответствие. Съответствие между същност и форма, между послание и израз, съответствие с мястото, съответствие на времето, което я е създало, съответствие с определена философия, логическа последователност. Ако се опитаме да изведем общото между всички признати добри архитектурни примери, колкото и различни да са помежду си, ще установим, че единствената им обща характеристика са именно всички тези съответствия и тяхната четимост.

В този смисъл можем да твърдим, че красотата на една сграда е резултат от броя, сложността и дълбочината на нейните съответствия. Те трябва да бъдат разбираеми, но не и първосигнални. Колкото повече послания са закодирани в даден архитектурен обект, толкова повече хората ще се опитват да ги разчетат. Сградата е текст, в който авторът влага определен смисъл, а зрителят извършва собствен прочит. Нещо повече, всеки нов прочит е различен от предишния.

​

Какво обаче остава за разчитане, ако съответствията на сградата са изцяло нормативни? Ако сградата е изпълнила всички законови изисквания, (което всички сгради правят), но нищо повече от тях, ако нищо в нейния вид не е добавено от автора, какво ще могат да разчетат и интерпретират зрителите? Нормативът е рамка, която гарантира обитаем минимум, а не качествена архитектура. Пример за сграда ЗУТ е новопостроената на бул. Македония. Всяка чупка в нейния силует е резултат единствено от стриктното следване на максималния обем, който законът разрешава в този имот. Никаква добавена стойност, нищо ново по темата офиси не може да се открие в нея. Впрочем има особен парадокс в това, че основанието да се допусне висока сграда тук идва от близостта на централата на КНСБ, но с присъствието си новата сграда напълно заличава старата. Сградите ЗУТ са пример за самоограничаващия се професионализъм, който предварително се е отказал от философските съответствия на архитектурата, а в този смисъл и от нейната ценност.

​

Съответствието винаги е автентично, то не може да бъде имитация. Механичният пренос на форма, не е съответствие, а повторение. Единствено ако  достигне до ниво на нов прочит, на собствена интерпретация, повтарянето на дадена форма добива стойност. За съжаление обаче, не интерпретацията, а именно буквалното копиране се открива (без особено търсене) в няколко нови български проекта. Единият от тях в края на миналата година беше награден на най-големия национален конкурс не за друго, а за „цялостна концепция“. Проблемът е, че през 2012 сграда с почти същата фасада е построена в Тайпе. Не че правоъгълните рамки са запазена марка на студио Чин, но когато всички изразни средства, цялостният рисунък, цветовете и материалите на двете сгради толкова плътно съвпадат, определено става въпрос за копие.

​

На подобна директна заемка станахме свидетели в рамките на две последователни архитектурни конференции в София през пролетта. На първата през май беше представен български проект на варненско студио за жилищна сграда в София, а месец по-късно видяхме един от последните проекти на Заха Хадид в Ню Йорк с доста сходни черти.

​

Създавайки сгради близнаци същото студио е на път да побратими град Варна с поне два града в различни континенти. Единият е Ричмънд в Австралия, тъй като  сградата Лабиринт поразително прилича на Maze Apartments на CHT Architects. Вторият е град Саня в Китай, където специфичното очертание в плана на Block C Sanya Lake Park на NL Architects плътно припокрива това на Варна Сити Парк Юг.

​

Копието е подмяна. Подмяна на форма с цялостна концепция от куха обвивка. Има обаче и друг вид подмяна и това е подмяната на ценности. Когато една общопозната българска ценност е употребена за реклама, тя се превръща в пошлост. Ако архитектурните достойнства на една сграда са недостатъчни, то залепянето на символи по фасадата ѝ с нищо няма да допринесе за подобряването им. Без разлика дали са цифри, букви, кирилица или глаголица, тези символи си остават декорация, която няма нищо общо с архитектурния език на въпросната сграда. Разминаването между претенциите за възвишеност и реалния архитектурен резултат не могат да бъдат определени като друго освен кич. Пошлостта кулминира в рекламните клипове, които придружават сградата Летера, тъй като колкото и да са напомпани с евтин патриотизъм, те си остават именно реклами, т.е. тяхната цел е да продават. Ако погледнем нещата именно от патриотична позиция, е очевидно, че не глаголицата извисява Летера, а цялата тази надута претенция опошлява глаголицата. Защото в края на краищата, ако я лишим от символите ѝ, Летера ще се окаже просто поредната еклектична сграда, която не казва нищо ново в архитектурата. А кичът е точно това – евтини емоции, общопознати теми, употребени не на място, без да казват нищо същностно ново.

​

Особен вид подмяна е и сградата на т. нар. Военно НДК, която беше проектирана и построена като офис сграда без някаква конкретна идея за използването ѝ. Днес в нея се помещава Софийският Районен съд, и тя, без да е била предвидена за това, се превръща в лицето на институцията. Това наместване в чужди обувки е показателно за дълбокото неразбиране на ролята на архитектурата.

​

Архитектурата е цялост, и колкото по-органична успее да е, колкото по-плътно се припокриват различните ѝ аспекти, толкова по-силно е нейното въздействие. В съвременната българска архитектура обаче, се забелязва склонност към стриктно разделяне на утилитарната страна на сградата от нейния образ. Дори и някъде функцията и конструкцията да съвпаднат, то красотата се облепя впоследствие върху фасадата рекламна табела. Дали това са символи, футболни мотиви или буквални заемки от други сгради е без значение. Тяхната потенциална сила на въздействие е сведена до бутафорна декорация. Тези сгради обаче създават градската среда за години напред, средата, чиято основна роля не е да носи печалби, а да  възпитава нашите деца. Засега в пошлост и желание за лесни резултати.

​

Професионализмът на цифрите в инвестиционното строителството е склонен да разглежда града като златна мина, в която се взривяват и разработват нови и нови територии. Но градът се състои от места, а когато те се превръщат в територии, това е пагубно за всички. Градът е приемственост, и строителството, с което архитектурата е неразделно свързана, не бива да забравя своята ограниченост във времето тук и сега. Колкото до златните мини, те рано или късно се изчерпват и се изоставят.